Думичката „реформи” – мечтата на популиста

(Как изглежда опозицията след отстраняването на Росен Желязков)

Иван Стамболов – Сула, коментар специално за Tribune.bg   

Четем в медиите:

„Запитан отношенията на ПП-ДБ с ГЕРБ и ДПС, Христо Иванов коментира: „Бяхме готови да работим с тях и сме готови да работим оттук нататък – именно, за да ...“.

Не е ли все едно „за да“ какво? Хората просто са готови. Очевидно целта оправдава средствата, което не е вярно, защото например грехът си остава грях, независимо дали се явява средство за постигане на някаква цел, пък била тя и най-благородната.

Всъщност репликата на Христо Иванов завършва така: „…и сме готови да работим оттук нататък – именно, за да се правят реформи“ (пунктуацията си е от цитата). Първо, някои от реформите на Иванов вече се направиха и родиха епопеята „Гешев“. И после – хайде стига с тия реформи! Доживяхме „реформатор“ да се използва за „революционер“. Всеки, който иска да мине за напредничав, иновативен, да постави началото на нова ера, героично спасявайки ни от старата, се зове „реформатор“. Какво реформира, защо, как? Ами, реформира нашето болно общество най-вече чрез усъвършенстване на законодателството. Но проблемът не е в законите – те са достатъчно добри и отдавна са синхронизирани с европейските, за да може да влезем в ЕС. Проблемът е в тяхното заобикаляне без знанието на властта или пък с нейната благословия. Какъв смисъл да приемаш все нови и нови закони, които после няма да се прилагат? И какъв е смисълът да приемаш закони за конкретен човек или за конкретен случай, закони, обслужващи конкретна властова маневра, и после да ги наричаш с гордост „реформи“?

Но пък отчитате ли психологическата стойност на думата „реформи”? Мечтата на популиста! Тази думичка подсказва заличаване на досегашното и заместването му с нещо приказно. И всички, които по една или друга причина са недоволни от досегашното (накратко – всички), се запленяват от приказното. Единственият шанс на здравия разум е, че мнозина не вярват на вечните заклинания за „реформи”.

В навечерието на поредните извънредни избори омерзението втасва. Омерзението идва от подозрението, че тези избори няма да покажат резултат, много по-различен от предишния, следователно пак ще се стигне до някаква „сглобка“, ако можем да опишем с тази полужаргонна-полупрофесионална дума безпринципността, водена от лакомия за власт.

Ще кажат: няма друг начин, аритметиката не излиза, а все пак някакво управление трябва да има. Някакво – да, но не и всякакво. Видяхме последното, видяхме прелестите на демокрацията. Най-големият порок на саморазпадналата се коалиция беше това, че на практика остави републиката без опозиция. От двете първи сили – ГЕРБ и ПП – едната трябваше да управлява както умее, а другата да е в ясна опозиция, а не в орташка подкрепа.

Днес поне имаме добра новина – отстраняването на Росен Желязков от председател на Парламента. И ще ви кажа защо е добра. Защото най-сетне очерта опозиция и ще ни е по-лесно да се ориентираме на изборите. Действителната опозиция, която отстрани Председателя на парламента, е ПП-ДБ, БСП, Възраждане и Слави Трифонов – знаят се и поименно. Отстраняването дойде в последните дни на парламента, което поставя извън всякакво съмнение факта, че това е чисто апаратна маневра, учение, консолидиране на силите и най-сетне заявяване на самоличността – Промяната, социалистите, Копейкин и Слави Трифонов. Това е. Това е опозицията. И това трябва да бъде, за да нахлуе малко свеж въздух в спарената и зловонна болнична стая на българския политически живот.

Гласоподавателят е човек, а човек „не може да служи на Бога и на мамона“ (Лука, 16:13). Самата дума „избор“ съдържа понятие за алтернатива, за наличието на поне две възможности по даден въпрос, за който се гласува и избира. Изборите са състезание, битка, след която трябва да има победител и победен. Когато след края на битката се окаже, че всички са победители, съдържанието на понятието се губи. Когато всички са победители, половината от избирателите са излъгани. Мнозина от тях следващия път няма да идат да гласуват, активността ще пада, а с нея и легитимността на управлението. Не е сложно.

И понеже започнахме с реформите, нека с тях и да завършим. Дайте да се концентрираме върху една единствена реформа, обаче да я направим докрай – да направим така, че да прилагаме законите и да ги спазваме такива, каквито са, нищо повече. Но за тази простичка на вид цел е необходимо сложно социално движене. Трябва бавно  полека, но упорито и неотстъпно, да се подмени „чипа“, за да стане „мат’риалът“ по-приемлив. В крайна сметка всичко се върши от хора със свои ценности и убеждения. Следователно политически приоритет №1 са хората. Икономиката идва после, макар че има известен момент на §22 – добрите хора правят добра икономика, а добрата икономика прави добри хора. Ако няма добри хора, няма кой да направи добра икономика. Ако няма добра икономика, няма кой да направи добри хора. Има, има изход от този парадокс, но за него ще говорим друг път. Но все пак ще ви подскажа: не е само икономиката.

За да се смени „чипът“ са необходими усилия във всички сектори, най-вече в образованието и културата, защото те ще създадат учителите на бъдещите учители, които ще изработят новия „мат’риал“. С джендър идеологии, сказки за контрацептиви и арт-инсталации по стъгди и по площади – няма да стане.

Разбира се, всичко това за чипа и мат’риала няма как да се случи, защото все още не се вижда силата, която да го задвижи. Да бяхме мислили, когато отхвърлихме Търновската конституция. Но пък от друга страна, докато това не стане, ще продължим да приличаме на хищния и безчовечен Картаген, който, поне според скромното ми мнение, трябва да бъде разрушен.

*** 

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община.